145 години от рождението на Яворов

145 години от рождението на великия Яворов!

Това бе знакът, под който премина седмицата 9 – 13 януари в  СУ ”П. Кр. Яворов”. Яворовци проучваха живота и творчеството на своя патрон. Обсъждаха стиховете му, рецитираха ги и търсеха измеренията им в своя ден. Рождената дата на Яворов  13 януари бе ден на срещи за споделяне на наученото, за трепетно  докосване до вечните Яворови стихотворения, за обкичване с цветя на бюста на училищния патрон. 

Toвa cъбитиe вдъxнoви нaшитe двaнaдeceтoĸлacници дa влязaт във въoбpaжaeм диaлoг c пoeтa. Дa мy зaдaдaт въпpoca, ĸoйтo “ниĸoй вeĸ нe paзpeши”, дa ce oпитaт дa мy cпoдeлят cвoя oтгoвop.

Πpoчeтeтe eceтo нa Гaбpиeлa Aпocтoлoвa oт 12A ĸлac.

“B диaлoг c Явopoв”, cĸлoнeтe глaви пpeд пoeтa и пoчeтeтe пaмeттa мy!Яворовата седмица приключи, но  яворовци  продължават своето търсене  всеки ден, с яворов плам и  “с поглед вечно устремен напред, към утрешния ден, без там пристанище да знаят…”!

В диалог с Яворов

  Днес е денят, в който отдаваме почит на нашия патрон – Пейо Яворов. Навършват се 145 години от рождението на великия поет и мислител, чието име е приело нашето училище. Гордост бликва в гърдите ми, когато нарека себе си част от Яворовата общност, защото да си наследник на Яворов, е чест и дълг. Днес, вглеждайки се в портрета на нашия патрон, си мисля: 

  • Какво ли би казал той на нас – неговите наследници  и какви въпроси бихме му задали ние 145 години по-късно. 

  С творчеството си  Яворов озадачава както литературни критици, така и обикновения читател. Мигновено улавя читателския интерес и го потапя в своя свят – там, където логично не съществува, където властват чувствата на автора, където противоречия обземат всекидневието и абсурдността на света си проличава в най-чиста форма. В този свят решихме да се потопим и ние.

  “Аз страдам. Аз презрях радостите на живота.” – това ни казва поетът. Първото нещо, което забелязвам, когато премина в Яворовия свят, е непрестанното страдание. Той страда, всички около него страдат, но защо? Страданието сякаш съпътства поета през целия му живот, дори в покоя той се чувства неспокоен и чака своята гибел. Трудът също не спасява Яворовата душа, той също е предпоставка за страдание. Когато лети, високо издигнал се в небесата, далеч от човешкото битие и делнични проблеми, когато е намерил хармонията в себе си, той очаква единствено падението, обвързано със страдание. Сякаш ангел падащ от небесата, принуден да живее земен живот, изпълнен с трудности и премеждия. Тук идва моят първи въпрос: Защо страдаш точно когато би трябвало да си най-щастлив? Да не би да се страхуваш, че ще дойде по-лошо, че не заслужаваш щастие? Това е измама на ума, която отрича абсурдността. Животът всекидневно ни поднася изненади, които не можем да избегнем, решението е да продължим, без да се самосъжаляваме. Радостите на живота са безкрайни, стига да искаш да ги видиш, стига да си достатъчно силен. Когато паднеш – стани! Страданието в този свят ще те намери само, не го търси, радвай се на моментите, изпълнени с благодат и радост, търси любовта.

  “Аз не живея: аз горя.” – заявява авторът. Пламъци са обгърнали този митичен свят. Горят и душите в него – толкова са могъщи. И се води вечната война между доброто и злото, между ангела и демона в човешката душа. Душата не е чиста и не ще се пречисти, тя е зачената в грях и греховна ще бъде. Но, Яворов, това значи ли, че трябва да се страхуваш да не прегрешиш, да пазиш света от себе си – грешника? Развоят на събитията не е в твои ръце и нямаш вина, вината е обща – на грешния свят. Състоянието на душата е неразбираемо, непонятно за човешкия разум, не се обвинявай, не заливай себе си с чужди грехове. Оставаш неразбран, различен от останалите, може би такъв искаш да си, за да си забелязан. Получило се е. На твои творби се оповават поколения наред горящи, объркани души. 

  Страхувал си се, Яворов, от собствената си сила. Страх, породен от чужда вина. И затварял си се в себе си, в дълбините на душата, в най-скътаните и крайчета, криейки истината от света. А всъщност тайно си оставял частица от себе си, където и при когото и да отидеш. Дали ще я скриеш като “звездица в ясното небе” или някъде по “тъмната земя”, тя винаги “огнена пронизва тъмнината”. Такава е твоята дарба, такава е и твоята душа, подобна на небесния Сириус, забелязващ се от всяка точка на света. Трудно е да си различен, да си чудак, но не е ли това най-прекрасното? Един единствен Яворов, който да озарява пътя ти, в цял свят, потънал във вечна тъмнина. Ти си нашият водач, нашият учител и приятел, който винаги разбира какво точно искаме да кажем и какво ни тежи на душата. 

  В Яворовия свят приключението ни приключи, но дългът към Яворов тепърва започва. 

  Познавайки Яворов, опознавам и самата себе си. Разбирам колко важен е творческият труд и всяка капка пот, стекла се заради него. 

  Като митологичната муза Калиопа Яворов ме вдъхновява и ме кара да творя, да живея, да горя. Защото именно чрез нас, яворовците, огънят, запален преди 145 години, никога не ще изгасне!