“Приказка от мен за теб” в чест на 24 май

Маргарита разказва  най-хубавия урок- този за приятелството.

Приказката “Урокът” на шестокласничката Маргарита Христова от нашето училище е класирана на престижното трето място в категорията за автори на възраст до 14 години във второто издание на националния конкурс “Приказка от мен за теб”.

Освен че е силно привързана към семейството и приятелите, Маргарита пише първите си произведения – стихотворения, разкази и приказки, още в началните класове. Обича още рисуването, английския и астрономията. „За мен няма нищо по-ценно от добротата” – счита малката писателка от класа на г-жа Станка Аврейска, а любовта към изкуството в неговите различни форми е страст, която я съпътства във всичко, което прави.

Представяме ви наградената приказка:

Урокът

Мая-богинята покровителка на земята, обичаше пролетта.  Именно тогава тя постилаше горските пътеки със зелен килим и го украсяваше с множество пъстри цветя: жълти, червени, розови, бели. Прекрасното ухание са носеше надалеч и привличаше медоносните пчелички. Те кацаха от цвят на цвят, жужаха в хор и неуморно събираха прашец, който след това с много труд обработваха и превръщаха във вкусен, сладък мед. Мая се радваше на тази хармония между пчелите и цветята. Равновесието в природата беше много важно и тя отлично знаеше това.

Както винаги, и тази година с идването на пролетта Мая се зае да разтапя с диханието си снега, за да проправи път на крехките цветни стъбълца и те да се изправят, за да засияят главичките им в слънчеви цветове, а високите дървета да отрупат короните си със смеещи се зелени листа. Зимата беше дълга и богинята имаше много работа. Това я забави и макар че се трудеше неуморно, горе в планината върховете все още белееха от натрупания сняг, а студът с грабливи ръце държеше гората в обятията си. 

Точно под билото на планината в една пещера живееше пчелно семейство. То беше избрало мястото, защото оставаше скрито за осите и стършелите, които често като същински разбойници крадяха  от меда. Пчелите знаеха, че зимата в новия им дом ще е дълга и се бяха запасили със сладък сок, но не бяха предвидили, че Мая ще закъснее толкова. Храната им беше на привършване, а те самите очакваха със сетни сили началото на новия пролетен сезон, притиснати една към друга, за да се топлят. Все повече пчелите губеха надежда, че ще могат да оцелеят. Тогава Албина, една от най-младите пчели в семейството, се реши на героично дело. Тя напусна скришом топлото си убежище и полетя надолу покрай планинския склон, за да потърси Мая и да я помоли за помощ.

Дългите преходи обаче не са във възможностите на пчелите и скоро Албина разбра, че е постъпила глупаво. Леденият вятър вкочаняваше крилцата й и ги правеше все по-трудноподвижни. „Ще умра и никой никога няма дори да знае, че съм съществувала” – помисли си малката пчеличка, приготвяйки се да посрещне смъртта. Тя затвори очи, но изненадващо се оказа не върху бялата и студена земя, а върху нещо остро и доста влажно. Всъщност при падането си беше уцелила гърба на един планински козел, който се разхождаше в търсене на трева. Мая учтиво го поздрави:

             – Добър ден, страннико! Радвам се, че виждам някого в този студ.

              – О, на мен той не ми пречи! Кожата ми е дебела, а копитата- твърди – мога да се катеря и да си играя със снега, колкото искам!

  • Тогава ти завиждам -въздъхна пчеличката. Ти имаш нещо, което аз нямам.
  • Е, мъдро отбеляза козелът- всеки си има по нещо, което другите нямат. Ти, например, имаш крила. Можеш да гледаш света най-отгоре! А и се радваш на голямо семейство, цял куп сестрички, с които да си играеш. Аз съм сам и само мечтая да стигна небето.
  • Да, прав си- възкликна Албина, но веднага след като се досети за своите близки, главичката ѝ отново клюмна.
  • Какво те натъжи така? – попита козелът.
  • Имах семейство – започна тъжно Албина, – но зимата трае прекалено дълго и вероятно всички ще загинат от глад и студ. Аз исках да потърся Мая, богинята, и да я помоля за помощ, но ние пчелите трудно живеем сами и не можем да се справяме, когато всичко е сковано с ледена кора. Топлим се една друга с телата си, но ако пролетта закъснее, умираме.

Козелът поклати глава.

  • Хей, пчеличке, каза той- не унивай! Ние може да сме много различни,  дори противоположни понякога, но това не ни пречи да си помагаме! Аз ще те заведа при Мая.
  • Наистина ли ще направиш това за мен? – развълнувано попита Албина.
  • Че колко му е!- възкликна козелът.- Както ти казах, копитата ми са силни. Мога да тичам бързо, а и знам, че приятел се познава в моменти на нужда. Така че сгушвай се в топлата ми козина и да тръгваме!

Албина не се нуждаеше от допълнителна покана. Приютена между козите рога, тя някак знаеше, че всичките беди ще отминат., защото вече си имаше приятел.

Скоро пчеличката и козелът намериха Мая. Богинята точно беше заета да бродира с пръстите си цветния килим върху една полянка. Когато разбра с каква молба идват при нея двамата приятели и ги разпита за срещата им, тя реши да им помогне.

         И понеже богините могат да правят всичко, което решат, след  миг Мая, Албина и козелът се озоваха пред пчелното гнездо, а с тях дойде и пролетта. Тогава топката, образувана от телцата на малките пещерни обитатели  зажужа и започна да трепти. Пчелите запърхаха с крилца и скоро една, после друга излетяха от процепа на пещерата, за да събират новия цветен прашец.

Сред тези грижливи труженички беше и Албина.